— Сър, не се шегувам. Имам пред вид истинските духове.

— Истинските ли? Хмм! Може би призраците?

— Като че ли дух и призрак е едно и също.

Сега лицето на Рафли придоби леко иронично изражение; той намести пенснето си пак там, където му беше мястото, и каза:

— Съвсем не са едно и също. Човек може да предаде богу духа си, но да предаде богу призрака си това не може. Да не би през изминалата нощ да се е появил някой призрак?

— Да.

— Къде?

— На джонката.

— На китайския кораб ли?

— Да.

— И вие вярвате на това, сър?

— Да, вярвам.

— А аз не. Изобщо няма призраци, а ако някой от войниците ви твърди, че е видял такова нещо, или наистина е видял, тогава се обзалагам на хиляда или пет хиляди лири стерлинги, че този призрак е от плът и кръв и крои някаква нечиста работа. Да не би да е ставало въпрос за освобождаването на пленниците?

— Не.

— Не? Но това може да е бил само някой от пленниците, понеже на борда няма други хора освен войниците и пленниците.

— Не е бил от тях. Всички са така здраво вързани и оковани, че никой не може да се освободи. Било е съвсем друго същество; бил е някой дух.

Гласът му беше толкова убедителен, че Рафли отново поклати глава и се обърна към мен:

— Чарли!

— Сър!

— Има ли духове?

— Да.

— А призраци?

— Не. Кой твърди, че е видял тази нощ призрак? — този въпрос беше отправен към съдията.

— Пазачите — отвърна той.

— Един от тях или неколцина?

— Всички. Съобщи ми го лейтенантът преди малко. Доведох го тук. Той чака отвън и ако искате, може да ни разкаже всичко.

Станах и доведох човека в стаята. Той съвсем нямаше вид на страхливец, но хора от неговия произход са под силното влияние на най-страшно суеверие още от деца. Накарахме го да разказва.