Както е известно, по всички земни краища и при всички народи полунощ е часът на призраците и наистина било в полунощ, когато над джонката изведнъж се извил силен вятър и се появил призракът.

— Откъде дойде? — попитах аз.

— Не видяхме това, той се появи.

— Колко време го наблюдавахте?

— Само няколко минути.

— Къде отиде?

— Не видяхме, изчезна.

— Как изглеждаше?

— Страшно! Сърцата ни изтръпнаха!

— Страшно! Какво искаш да кажеш? Опиши ми го по-добре, по-подробно!

— Не мога! Та кой може да опише призрак!

— Приличаше ли на животно?

— Не.

— А на човек?

— Не.

— На кое същество или на какъв предмет приличаше?

— На нищо не приличаше.

Това бяха всичките сведения, които получих. Не можах да узная нищо повече. Попитах все пак от предпазливост отново:

— Не липсва ли днес някой от пленниците?

— Не.

— Все още ли са вързани здраво всичките?

— Да.

— И така никой от тях не се е развързвал и после, да речем, пак да е бил вързан от вас?

— Не, сър.

Погледнах Рафли и той ме погледна, после избухнахме в неудържим смях.

— Не се смейте, милорд — предупреди съдията страхливо. — Призраците си отмъщават за всяка шега, направена с тях.

— Този вид призраци, за който става въпрос, не си отмъщава, а се радва, когато не им сторят нищо лошо — отвърна Рафли. — Всъщност този призрак никак не ни интересува, но понеже ние бяхме онези, които плениха кораба, имаме правото да погледнем от кой вид са тези неземни обитатели. Чарли, идваш ли с мен?

— Да — отговорих аз.

— Имаш ли представа кой е този призрак?

— Все още не.

— Да се обзаложим ли?

— Не.

— Но можеш да спечелиш. Залагам…

— Не залагай нищо, сър — прекъснах го аз, — няма да участвам в облога.