— Доказателство? Какво?

— Стоварих му един юмрук по главата и той се сгромоляса.

— Well! Ще ми го покажеш ли тоя юмрук?

— Ето го тук.

Поднесох му ръката си. Той я взе в своята, огледа я, попипа я и заяви ухилено:

— Ти си един изключителен шегобиец. Та това е женска ръка. Такива нежни пръсти имаше покойната ни леля. Знам го точно, защото съм получавал някоя и друга плесница от нея, ама не съм припадал. И с тези пръсти поваляш човек с удар?

— Даже така, че той дори да не се пробуди, ако поискам.

— Well! Бъди тогава така любезен и ми нанеси един такъв удар! Бих желал да знам как е да си в безсъзнание. Това трябва да е най-върховното чувство.

Джим ми подложи ухилено главата си. Аз отвърнах:

— Не бива да искаш такова нещо от мен, мастър Снафъл, защото при теб сигурно ще са нужни два удара.

— Как тъй?

— Един за главата и един за носа.

— Я виж ти! Добре го докара, но ние знаем достатъчно за теб. Ако ти беше наистина Поразяващата ръка, щеше досега да си ме цапардосал, защото този мъж никога не позволява безнаказано да го наричат шегобиец.

— Още повече че тази дума сега всъщност означава «лъжец» — прибавих аз спокойно. — Ти беше достатъчно добър да си послужиш с един по-малко приятен израз. Но тъкмо тази твоя любезност ми забранява да ти изпълня желанието.

— Отново един много добър претекст! Може би знаеш какви пушки притежава Олд Шетърхенд?

— Един мечкоубиец и една карабина «Хенри».

Трябва да отбележа, че заради падналия през нощта дъжд бях закопчал карабината си в калъфа. Джим Снафъл посочи лежащата до мен пушка и попита:

— Да не би да се каниш да твърдиш, че тоя стар недодялан топ е мечкоубиецът на Поразяващата ръка?

— Разбира се!

— Тогава човек може да кръсти някоя гаубица от времето на Уошингтън за салонен револвер! А неделното пушкало, което тук така грижливо си овързал, е навярно карабината «Хенри»?