— Не съм се молил от години.

— Напротив, молил си се. Спомни си колко пъти си пожелавал да се върнеш в първия месец след сватбата си. Това е отчаяно желание, безнадеждна молитва.

Той я погледна и преглътна няколко пъти.

— Не казвай нищо — спря го тя.

— Защо?

— Защото точно в този момент чувстваш, че нямаш какво да кажеш.

— Добре, тогава ще мълча. Нека помисля. Господи, наистина ли искаш да пожелая това?

Тя седна на пода, със затворени очи и отпуснати в скута ръце. Сълзите безмълвно се стичаха по бузите й.

— Мили мой, мили мой — тихо прошепна тя.

Беше три сутринта — разговорът отдавна беше приключил, бяха поръчали горещо мляко, бяха го изпили, бяха си измили зъбите. И когато той излезе от банята, я видя да оправя възглавниците на леглото, сякаш щяха да участват в премиерата на някаква специална театрална постановка.

— Какво правя тук? — попита той.

Тя се обърна.

— Някога знаехме. Сега не знаем. Ела. — Тя потупа неговата страна на леглото.

Той го заобиколи.

— Чувствам се глупаво.

— Трябва да се чувстваш глупаво просто за да се почувстваш по-добре. — Тя посочи леглото.

Той легна, положи глава на оправената възглавница, дръпна чаршафа над гърдите си и скръсти ръце върху тях.

— Така добре ли е?

— Да. Чудесно.

Тя изгаси лампата, мушна се в своята половина на леглото, хвана ръката му и се изпъна до него.

— Уморен ли си? Спи ли ти се?

— Доста.

— Добре тогава. Сега сериозно. Не казвай нищо. Просто мисли. Знаеш какво.

— Да, зная.

— Сега затвори очи. Така. Добре.

Тя също затвори очи. Двамата лежаха, хванати за ръце, и в стаята не се чуваше никакъв звук с изключение на дишането им.

— Поеми дъх — прошепна тя.

Той пое дъх.

— Сега издишай.

Той издиша.

Тя направи същото.

— Така. Започвай. Пожелай — прошепна тя.

Изтече половин минута.

— Пожелаваш ли? — тихо попита тя.