Поговориха с него, после се върнаха в лодката и загребаха обратно. Единият остана в нея, а другият се качи на борда.

— Ее, защо не го докарахте? — осведоми се лордът.

— Той е паднал от коня и тежко се е наранил. Страдаше от ужасни болки, колчем го докоснехме, ето защо го оставихме да лежи. Ранен е смъртно и без това ще умре. Конят му хукнал подплашен през гората и го хвърлил до едно дърво. Когато дошъл отново на себе си, успял да се довлече до брега.

— А защо ни даде знак, след като ще отблъсква помощта ни? — запита Лешоядовия клюн.

— Пратеник е на Хуарес. Получил е нареждане да дочака лорд Дридън на реката и да му предаде важно съобщение — доложи човекът.

— Това е малко вероятно. Хуарес знае къде да ни чака. Ако действително е изпратил куриер, то ще е само ако е променил мястото на срещата, или има основание да ни предупреди за някаква опасност. Впрочем, защо оня отсреща не предаде известието на теб?

— Иска да разговаря лично със сър Дридън, понеже съобщението било твърде важно, за да го повери на някой друг.

— Тая работа ми се струва доста подозрителна. Видя ли коня му?

— Не. Та нали бил избягал.

— Нямаше ли отпечатъци наоколо?

— Нищо не можах да забележа. Почвата е камениста.

— Не огледа ли окрайнината на гората?

— Напротив, но не открих нищо съмнително.

— Май ще трябва да отида — рече лордът. — Длъжен съм да знам какво е наредил Хуарес да ми предадат.

— Куриерът ще го съобщи и на някой друг — възрази недоверчиво Лешоядовия клюн. — Знае ли някой колко народ може да се изпокрил зад дърветата!

— В такъв случай изобщо няма да слизам на сушата. Нали мога и от лодката да говоря с човека.