Отрядът спря в гората.

Междувременно лорд Дридън беше стигнал в близост до въпросното място, без да подозира, че по десния бряг го следва значителна група мъже с намерение да отмъкне неговия товар.

Слънцето се бе спуснало доста ниско, когато предният катер достигна завоя. Лордът и Лешоядовия клюн бяха застанали до кормчията.

— Колко път има още до устието на Саладо? — попита първият трапера.

— Ще бъдем там утре по обед, след което ще свием в Саладо. В действителност ние описваме завой. Някой, който познава пътя и притежава добър кон, може да стигне мястото на срещата за много по-късо време. Но погледнете, милорд! На оня гол нос не стои ли някакъв мъж?

— Наистина. Сега седна.

— О, не — възрази кормчията. — Не седна, а се свлече. Човекът, струва ми се, е ранен.

— Сега отново се надигна, само че мъчително — допълни Лешоядовия клюн. — Дава знак. Сигурно иска да го приберем.

— Няма ли да спуснем лодка? Не бива да отказваме подкрепа на един нещастник, лежащ безпомощен в пущинака.

— Първо нека чуем! Нещо вика — забеляза Лешоядовия клюн.

Видяха, че човекът сви длани около устата.

— Хуарес!

Само тази дума извика, но тя явно предизвика желания ефект.

— Пратеник на президента — извести лордът. — Трябва да го вдигнем.

Ще отида до брега лично да разговарям с него.

— Няма да го направите, милорд. Намираме се в девствена гора и не бива да се подхвърляте на каквато и да било опасност. Достатъчно е да спуснем една лодка да доведе човека.

Кормчията даде команда и скоро двама мъже загребаха към брега. Междувременно двата катера забавиха ход. В настъпващия здрач все още ясно можеше да се забележи как двамата гребци слязоха на брега, вързаха лодката и се отправиха към човека, който продължаваше да лежи.