— Но могат и да ви пречукат с някой куршум от гората. — Той се изкашля на няколко пъти и плю в реката. — А-ха, милорд, дойде ми на ум една очарователна идея! Аз самият ще отида. Ще се представя за сър Хенри Дридън и предполагам, няма да се посрамя в ролята на лорд.

Лицето му придоби извънредно лукав вид. Лордът изгледа дългия му нос, жилестата, суха фигура, голите, космати гърди, широките, изпокъсани и увиснали отвсякъде дрехи и констатира развеселен:

— Да, и аз мисля, че бихте бил изключителен лорд.

— Като е така, на титлата не бива нищо да липсва — отвърна ловецът. — Ние сме горе-долу с еднакъв ръст, милорд. Дали не ви се намира някой костюм, каквито носят в Лондон или Ню Йорк.

— О, няколко.

— Цилиндър, ръкавици, папионка и монокъл, а може би и чадър?

— Това се подразбира.

— Е, ще имате ли любезността да ми заемете еднократно тези дреболии?

Въпросът предизвика бързи и забавни преговори, в резултат на които бе решено Лешоядовия клюн да отиде на сушата в качеството на лорд Дридън.

Той се отправи с англичанина към каютата и не след дълго се появи на палубата, издокаран със споменатите неща.

Сетне закрачи вдървено с дълги, важни крачки към мястото, където беше оставил оръжията си и ги напъха по себе си. Доста оригинален образ представляваше тук в девствената гора. Костюм от сив плат, гамаши, лачени обувки, сив цилиндър, жълти ръкавици, чадър, пенсне на неимоверно дългия ястребов нос — всичко това му придаваше външност, която би направила впечатление дори в някой голям населен град, а колко по-голямо беше тук.

Когато се върна, заговори:

— Възможни са два случая. Или човекът отсреща наистина е пратеник на Хуарес или цялата история е капан, който трябва да хлопне зад вас. Аз допускам второто. Потвърди ли се предчувствието ми, засега още не знам определено как ще завърши авантюрата.

— Ние какво да правим в този случай, мистър Лешоядов клюн?