— Е-е, и таз добра, сър, един лорд няма навика да дъвче тютюн — засмя се кормчията.

— Pshaw! И лордовете дъвчат. Защо тъкмо един лорд трябва да се лиши от такава изтънчена наслада на живота? Всички лордове дъвчат, но не допускат може би да се забележи.

С тези думи той пъхна чадъра под мишница и скочи в лодката. Сетне даде знак на двамата мъже, седящи все още в очакване в нея, да се залавят за веслата.

Малкият съд се плъзгаше бързо по вълните и за късо време стигна брега.

Привидно пострадалият мексиканец с голямо нетърпение очакваше този миг. Очите му заблестяха сатанински и той процеди през зъби:

— Аха, най-сетне. Ама и тия англичани са дяволски щури типове. Дори тук в девствената гора не могат да се откажат от чудатите си приумици, ипохондрията до един ги влудява. Мътните го взели! Само какъв нос има юначагата!

Лешоядовия клюн слезе на брега и закрачи бавно към лежащия на земята нехранимайко, докато двамата гребци останаха в лодката. Беше им заповядал незабавно да бягат, в случай на враждебни действия. Следователно от самото начало се отказваше да се спасява с тях.

Раненият даде вид, че с голяма мъка се приповдига на лакът.

— Ох, сеньор, какви болки съм имал да изтърпя! — изстена той.

Лешоядовия клюн остави пенснето да се плъзне до върха на носа, изгледа изкосо човека, бутна го леко с края на чадъра и запита с гърлен тон:

— Болки? Where?

— Естествено!

— О! Жалко! Много жалко! Как наричат?

— Мен?

— Yes.

— Фредерико.

— Какъв?

— Вакуеро.

— Пратеник на Хуарес?

— Да.

— Каква вест?

Мексиканецът изкриви лице и изохка, сякаш понасяше ужасни страдания. Това даде възможност на Лешоядовия клюн да огледа зорко околността. Не забеляза в близост някакви очебийни следи, а и в края на гората не се виждаше нищо подозрително. Най-сетне човекът пророни: