— И вие наистина сте лорд Дридън?

— Дридън съм. Какво имаш за казване?

— Хуарес е вече на път. Нареди да ви помоля да пристанете на това място и да го изчакате тук.

— A-a! Wonderful!

— Слиза по реката.

— Откъде потегли?

— Преди две седмици от Ел Пасо дел Норте. Нямаше възможност да предприеме по-рано пътуването.

— Хубаво! Добре! Но все пак продължавам плаване. Щом Хуарес идва по река, ще го срещна. Лека нощ.

Той се обърна, изпълнен с достойнство и се престори, че има намерение да се отправи обратно към брега. Внезапно човекът скочи и го обгърна отзад.

— Останете, милорд, ако ви е мил животът! — извика.

Лешоядовия клюн наистина притежаваше достатъчно сила и умение да се отърве от нападателя, ала предпочете друго поведение. Вдърви се цял, като парализиран от ужас и възкликна смаяно:

— Zounds!

Какво означава това?

— Вие сте мой пленник! — изпъхтя човекът. Известно време «англичанинът» остана със зяпнала уста.

— Ах! Измама! Не болен?

— Не — ухили се мексиканецът.

— Мошеник! Защо?

— За да ви заловя, милорд!

Той метна един презрителен поглед на англичанина, който изглеждаше толкова слисан и уплашен, че и не мислеше за съпротива.

— Каква причина да заловиш? — запита Лешоядовия клюн.

— Заради вашия хубав товар, който се намира там в лодките.

— Моите хора ще ме освободят!

— Охо, не го вярвайте! Погледнете, двамата ви гребци вече го удариха на бяг. А сега се огледайте!

Лодкарите, както им бе отредено, веднага се изтеглиха, като видяха, че Лешоядовия клюн доброволно се остави да го хванат. Той сега се обърна и видя от гората да изскача отряд конници.

Престори се на безкрайно удивен и в голямо смущение заопипва чадъра си. Ездачите скочиха от конете. Кортейо приближи до пленника, но когато застана срещу него, направи разочарована физиономия.