— Сеньор Дридън, лодките трябва да пристанат на брега, преди да се е стъмнило. Не издадете ли веднага съответната заповед, зная как да ви принудя!

— Принуди? А-а! С какво?

Все още с чадър под мишница, Лешоядовия клюн пъхна флегматично ръце в джобовете на панталона си. Сякаш нямаше и понятие за опасното положение, в което се намираше — толкова естествено беше лицето му.

— С удари! — предупреди Кортейо. — Ще наредя да ви отброят петдесет удара!

— Петдесет? Само?

— Сеньор, вие не сте с ума си!

— Well! Вие също!

— Щом петдесет ви са малко, ще заповядам да ви налагат, докато ги намерите за достатъчно.

Лешоядовия клюн сви рамене и изрази презрение, което трудно може да се опише.

— Налагат? Мен, един инглишман?

— Да. Може да сте хиляда пъти англичанин и десет пъти син и брат на лорд, пак ще разпоредя да ви пердашат, не се ли подчините веднага!

— Опита!

— Слизайте! — повели мексиканецът.

Той не видя погледа, който мнимият англичанин плъзна към една бяла кобила с червени петна, чийто ездач тъкмо слизаше от седлото. Не видя също, че англичанинът наполовина вече е извадил ръце от джобовете и във всяка държеше по един револвер. Нещо повече, заплаши:

— Сега ще бъдете бит пред очите ми като жалък скитник, ако не се подчините веднага!

— Е, нека видим дали очите ти наистина ще го доживеят!

За миг Лешоядовия клюн стисна чадъра между зъбите. Макар сам да се излагаше на опасност, на този дързък мъж и през ум не мина да жертва чадъра. В следващата секунда измъкна двата револвера и тикна цевите им с всичка сила в очите на Кортейо. Непосредствено след това отекнаха в бясна последователност неговите изстрели и всеки от тях поваляше по един човек на земята.

Кортейо се строполи ослепен. Удряше с ръце и крака наоколо и ревеше като ягуар. Хората му за минута изгубиха самообладание. Такова изненадващо нападение не бяха считали за възможно от страна на ипохондричния англичанин. Но това кратко време за него бе напълно достатъчно.