След като изстреля и последния куршум на револверите си, нададе пронизителния крясък на лешояд. В следващия миг вече звучеше вторият крясък, тъй като Лешоядовия клюн седеше на петнистата кобила. Натисна я с пети в хълбоците и тя полетя към гората. В окрайнината й се обърна за сетен път и забелязвайки, че мексиканците продължават да стоят вцепенени по местата си, имитира за трети и непосредствено след това за четвърти път крясъка на хищната птица. После се изгуби между колоноподобните стволове на дърветата.

Едва сега се съвзеха мексиканците.

— След него! След него! — зареваха.

Докато повечето се метнаха отново на конете, неколцина останаха при Кортейо да му окажат необходимата помощ.

— Очите ми, ох, очите ми! — стенеше той.

Наистина изглеждаше ужасно. Подутите очни кухини кървяха.

— При водата, занесете ме при водата! — изрева. — Хладина! Хладина!

Хората му го уловиха и повлякоха към реката, за да облекчат водите и страшните болки на ранения.

След време студената вода оказа своето въздействие. Сте-нанията намаляха, а след като сложиха на очите му влажен компрес, Кортейо се почувства в състояние да се намесва тук-таме в разговора, който водеха наоколо подчинените му.

Преследвачите на Лешоядовия клюн много скоро се бяха върнали. Казаха, че не са съумели да открият следите на беглеца. Истината обаче бе, че богатото съдържание на лодките далеч повече им лежеше на сърцето, отколкото смахнатия англичанин, който, освен двата револвера, нямаше с какво друго да възмезди усилията им.

Само собственикът на петнистата кобила се гневеше за пропадналия си кон. Все пак имаше с какво да го замести. Със своите светкавично изстреляни дванадесет изстрела Лешоядовия клюн беше убил шест души, ранил Тежко пет и един леко. Конете на шестимата сега бяха свободни и той си избра най-добрия, С шестимата мъртви мексиканци много не се церемониха. Просто ги изхвърлиха в реката. Ала ранените в голяма степен ги затрудняваха. Питаха се какво да правят с тях.