— Знам едно място, където биха могли да намерят подслон — обади се онзи, който обикновено говореше от името на гверилясите.

— Къде? — поинтересува се Кортейо, чиито болки бяха поотслабнали.

— Близко до ума е, че те на този бряг не биха били в безопасност.

На отсрещния бряг обаче един мой стар познат има дървена колиба на около три английски мили оттук. Там ще бъдат вън от опасност и ще могат да дочакат оздравяването си.

— Ох, да можех и аз да отида с тях! — въздъхна Кортейо.

— Кой ви го забранява?

— А нима мога да се махна оттук?

— И защо не? След като не сте в състояние да виждате нищо, то и с нищо няма да бъдете полезен.

— Може тази нощ едното око да се подобри.

— Възможно е. И все пак е по-редно да се погрижите за себе си, сеньор. Дайте нарежданията си! Ние ще ги съблюдаваме точно.

— Не. Оставам.

След този опит другият се оттегли. Вечерта беше настъпила и хората запалиха огън. Той седна край него и потъна в дълбок размисъл. По-късно се надигна и даде знак на няколко свои другари — изглежда бяха най-изтъкнатите — да го последват.

— Какво искаш? — запита го един.

— Хрумна ми великолепна идея — поде онзи. — Но не е нужно да знае и Кортейо.

— Хайде, говори!

— Кажете по-напред откровено, за какъв го смятате тоя Кортейо!

Те се смълчаха, колебаеха се да кажат истината. Най-сетне един отговори:

— Кажи ти първо за какъв го смяташ.

— Е, аз мисля, че той е една овча глава.

— Я гледай ти! Ама по никакъв начин не си давал да се разбере.

— Бих бил голямо магаре. Нима вие някога изобщо сте си мислили, че тоя Кортейо наистина може да стане президент?