— Но Кортейо е наш водач, никога не се е скъпял и много често си е затварял очите. Не ни ли остави едва наскоро да оплячкосаме хасиендата дел Ерина? Все пак не ми се ще да бъде убит. Та нали бихме могли и по друг начин да се освободим от него. Ще построим, да речем, един малък сал и ще го настаним на него. Нека си плува по реката, додето го открият.

— И това е изход. Мисля, че предложението ти не е лошо. Вие, останалите, какво ще кажете по въпроса?

Запитаните бяха съгласни. След кратко съвещание бе решено да спуснат Кортейо на сал. Някой добави:

— А какво ще правим с ранените? Делим ли и с тях, паят ни намалява.

Смятам, че те също са излишни.

— Това е вярно.

— Дали да не ги курдисаме при Кортейо на сала?

— Не — обади се друг, навярно не така безсъвестен. — Те са наши камарад. Може и да умрат още тази нощ. Нека си лежат, да изчакаме първо!

Достатъчно е да бъде отстранен Кортейо, тъй като така ставаме вместо него собственици на плячката. Но без вожд не върви. Необходимо е да изберем някой и според мен трябва да го обсъдим още сега и да е някой от нас.

И тази идея намери добра почва и след няколко предпазливи изказвания, онзи, който бе подхвърлил съдбоносния за Кортейо план, се видя избран за предводител на гверилята.

Сетне се сформираха отделни групи, във всяка от които се поде тих разговор. Групите постепенно приближаваха една към друга и в крайна сметка се сляха в едно цяло. Разговорът бе станал така тих и потаен, че по едно време направи впечатление на ранения.

— Какво има? Защо си шептите? — запита той мнително.

— Питаме се какво да правим — отговори предводителят.

— Какво ще правим! Корабите нали са още там? Те ще чакат завръщането на англичанина. Ние трябва да сме ги пипнали преди това.