— Това ли бяха всички, събрани там заедно?

— Трябва да помисля, милорд. А, да, сетих се за още един, един юначага с огромен ръст и брада, достигаща до пояса. Той всъщност е лекар, но също така прочут ловец. Дори го наричаха Господарят на скалите.

— Стернау?

— Стернау — кимна траперът. — Да, така се казва.

— Нататък, по-нататък! Нямаше ли още някой, още един — едничък?

— Един възрастен мъж, когото наричаха дон Фернандо. Струва ми се, старият Пирнеро намекна, че този сеньор е граф Родриганда.

Лордът вече не бе в състояние да се владее.

— Необикновено, направо удивително! — извика. — Не пропуснахте ли да споменете някой, още някой?

— Още един, но той наистина е последният. Беше мъж, който независимо от разликата в годините, много приличаше на стария граф, поразително приличаше. Стернау разговаряше с него на «ти». Мисля, че го назова «Мариано».

— Значи и той се е спасил! Благодаря ти, Господи! Разказвайте, Лешоядов клюн, разказвайте!

— С удоволствие ще го сторя, милорд. Ще узнаете всичко, което научих. Но гърлото ми, милорд, така предразня и засъхна, че…

— Та нали шишето е тук. Остава само да си налеете! Лешоядовия клюн направи каквото му бе наредено, сръбна леко и поде разказа си. Лордът, а и кормчията слушаха с напрегнато внимание всяка негова дума. Когато свърши, траперът добави:

— Така, това е всичко, което знам. Подробностите ще научите от самите джентълмени, когато стигнем Сабинас.

— Да, само да можехме да потеглим! — подхвърли лордът. — Но вие сигурно сте твърде уморен?

— Pshaw, истинският ловец не знае умора. Ако желаете да потеглите, милорд, на ваше разположение съм. Хората ви налице ли са?

— Всички. А и котлите са запалени, както навярно сте забелязал.

— Ще разпределите товарните лодки след двата катера. По този начин ще се сформират два кервана. Неприятно е, ала другояче не става. Като водач аз ще бъда на първия влекач. А вие?