Изкачих се по склона на Колвир и скочих от седлото пред вратите на моята гробница. Влязох вътре и отворих ковчега. Празен беше. Добре. Бях започнал да изпитвам съмнения. Очаквах едва ли не да намеря себе си легнал там пред мен, доказателство, че въпреки всички признаци и интуицията ми, по някакъв начин съм се озовал в погрешна Сянка.

Излязох отново навън и погалих Звездин по муцуната. Слънцето грееше, а ветрецът бе хладен. Изпитах внезапно желание да отида до морския бряг. Но вместо да го направя, просто седнах на пейката и започнах да си пълня лулата.

Бяхме разговаряли. Седнала върху краката си на кафявия диван, Дара с усмивка бе повторила историята за произхода си от Бенедикт и Линтра, за израстването си в Царството на хаоса, едно до голяма степен неевклидово място, където движението на самото време предизвиква странни проблеми.

— Нещата, които ми каза, когато се срещнахме, бяха лъжи — обадих се аз. — Защо да ти вярвам сега?

Тя се усмихна и загледа ноктите си.

— Тогава се налагаше да те лъжа — обясни Дара, — за да получа каквото исках от теб.

— А какво искаше?

— Информация за семейството, Лабиринта, Фигурите, Амбър. Трябваше да спечеля доверието ти. Да се сдобия с дете от теб.

— Истината нямаше ли да свърши същата работа?

— Едва ли. Аз съм на страната на врага. Причините да искам тези неща не са от вида, който ти би одобрил.

— Уменията ти във фехтовката… Тогава ми каза, че Бенедикт те е тренирал.

— Учила съм при самия велик херцог Борел, Върховния господар на Хаоса.

— Ами външния ти вид? — продължих аз. — Той няколко пъти се промени, докато вървеше през Лабиринта. Как? И защо?

— Всички, които произлизат от Хаоса, могат да си менят формата — отвърна тя.

Спомних си представлението на Дуоркин в нощта, когато бе приел моя образ.

Бенедикт кимна.

— Татко заблуди всички ни със своята маскировка като Ганелон.

— Оберон е син на Хаоса — потвърди Дара. — Един разбунтувал се син на разбунтуван баща. Но силата още е в него.