— Е, добре — каза той. — След като вече повика неприятностите, не ни остава нищо друго, освен да тръгнем насреща им. Ще трябва да отлетим до Центъра.

— Както кажеш — недоволно отвърна Дебора и излезе навън.

Грем я последва. Заедно заобиколиха къщата и излязоха на широката площадка, пригодена за космодрум. Още старият Балт Троол я бе покрил с калдъръм от обли речни камъни, вече съвсем загладени от времето. Ветровете бяха натрупали пръст във вдлъбнатините, сетне пак с тяхна помощ долетяха семена на треви и сега цялата площадка беше обрасла в билки и дребни полски цветя. Природата сякаш бе сметнала за въпрос на чест да прояви непобедимата си жизненост тъкмо на този непригоден терен. Дори дебелите телескопични крака на кораба, кацнал тук преди десет дни, бяха оплетени от виещи се растения.

Корабът не беше голям, покривът на къщата стигаше почти до средата му. Имаше формата на странна метална гъба със сферична шапка, монтирана върху триножник от членести подпори, напомнящи лапи на насекомо. Покрай цилиндричната основа беше прилепена външната стълба, завършваща под външния люк, в основата на кълбовидната кабина. Блестящият метален силует внасяше в пейзажа нещо необикновено и в същото време отдавна познато. Едва завил зад ъгъла, Грем спря, за да се полюбува на кораба.

И в същия миг забеляза светлинките.

Първото му впечатление беше, че напомнят пухкавите семена на земния магарешки трън и колкото да се мъчеше по-късно, не успя да намери по-добро сравнение. Ослепително бели, те блестяха като късчета огледало, върху които е паднал слънчев лъч и разпръскваха на всички страни тънки светещи нишки. Централното ядро от плътна светлина беше не по-голямо от орех, но дългите бляскави бодли изпълваха пространство с размерите на футболна топка.

Стотици от тези светлинки плуваха във въздуха около кораба, безтегловно се издигаха нагоре или плавно падаха към земята, сякаш лекият прохладен вятър ги въртеше в загадъчен танц.