— Не ми харесва това — обади се Дебора. — Да се махаме оттук.

— Ще се махнем с кораба — кратко отвърна Грем и тръгна напред.

Едва бе направил няколко крачки, светлинките се спуснаха пред него. Допрели краищата на лъчите си, те започваха да се събират в плътна преграда. Грем се поколеба дали да продължи. Това прекалено много приличаше на съзнателно противодействие. Но едно отстъпление не би му донесло нищо, освен съмнителната надежда нещата да се оправят с времето. Във всеки случай не беше по негов вкус да седи в къщата и да чака кога тези блясъци ще го оставят да влезе в собствения си кораб.

До стълбата оставаха само няколко метра. Грем размаха ръка, като че искаше да пропъди досадни комари, и прекрачи напред. Пръстите му проникнаха в една от стветлинките. Незабавно остра, разклонена болка пробяга по всички нерви, чак до рамото и ръката му увисна покрай тялото като парче безчувствено дърво. Той изхриптя през зъби и отскочи назад. Чувствуваше, че трябва да реагира, да направи нещо, но в главата му цареше кънтяща пустота и само краката му отстъпваха с бавния автоматизъм на навита кукла. С крайчеца на окото си зърна Дебора, която отстъпваше назад, ниско приведена към земята. Иззад оголените в грозна гримаса зъби на пантерата излиташе яростно ръмжене. Изведнъж Дебора се обърна и с един скок изчезна зад ъгъла.

Огледалните блясъци продължаваха да се въртят из въздуха около кораба. Грем спря до стената на къщата и бързо започна да масажира вцепенената си ръка. Смътно усещаше, че нещо не е наред. Тревогата му не идваше от появата на светлинките. Или по-точно… Какво по-точно? Мисълта се изплъзваше, въртеше се на онази граница, когато човек разбира, че тя съществува, но все още е твърде далече, за да я осъзнае. Какво го плашеше? Защото дълбоко в себе си той беше изплашен от непонятното явление. Да, ето кое беше странното! Той се боеше от светлинките, а нещо независимо от волята му пъдеше този страх.