И докато се мъчеше да разбере причината за раздвоението, нечия чужда воля го накара да се наведе и да вдигне с лявата си ръка един камък, голям колкото портокал, с полепнала отдолу пръст. Той се изправи. Погледна камъка върху дланта си и изведнъж разбра какво ще направи. Това беше нелепо, безкрайно глупаво за един опитен космонавт, съзнанието му крещеше против безсмислената постъпка, но тялото в този миг действувше само. Лявата ръка замахна и малко неловко захвърли камъка към най-близката светлинка. Няколко блясъка едновременно полетяха срещу хвърления предмет, спряха го във въздуха и се струпаха около него. За секунда светенето им се засили дотолкова, че Грем притвори очи, а когато погледна отново, камъкът беше изчезнал.

Иззад ъгъла подскачайки докуцука Дебора, притиснала с дясната предна лапа към гърдите си голяма блестяща тръба. Грем объркано се вгледа в металния предмет. Никога не беше виждал подобно нещо. Не — подсказа му някаква чужда мисъл — виждал е, това е атомна пушка. Но защо, по дяволите, му е нужна атомна пушка тук, където няма хищници? Откъде се беше появила? Би могъл да се закълне, че не я е виждал преди. И изобщо как работи това техническо чудовище?

Отговорите идваха със закъснение. Би трябвало да бъдат негови собствени отговори, наоколо нямаше никой, който да му дава обяснението, и все пак тези мисли бяха дълбоко чужди. Да, това е атомна пушка. Работи… е, това няма значение. В съзнанието му забързано възникнаха спомените как носи пушката при последното си идване и я оставя в един ъгъл на хола, макар само преди минута да бе готов да се закълне, че никога не я е виждал в този ъгъл.

Измъчван от мислите, той бе забравил за Дебора. Когато отново я потърси с поглед, пантерата беше опряла металната тръба върху един голям камък край площадката и залегнала въртеше оръжието, насочено към светлинките. Грем разбираше, че трябва да я спре, да й попречи да извърши още една глупост, но вместо това от устата му излетя вик: