— Давай, Дебора! Покажи им какво можем!

От тръбата излетя тънък, ослепително бял лъч. Светлинките се пръснаха във всички посоки. Дебора въртеше атомната пушка, мъчеше се да улучи някой от пъргавите блясъци и не успя да забележи как светлинките описаха висока дъга и се спуснаха върху нея. Невидима сила я отхвърли назад. Светлинките се струпаха над атомната пушка и когато след малко отлетяха назад, към кораба, върху камъка нямаше нищо.

Грем откри, че не е спрял да масажира ръката си и вцепенението е изчезнало почти напълно. Направи няколко крачки назад, към Дебора, която замаяно се изправяше на крака.

Какво означаваше всичко това? Прекалено много странности се бяха натрупали в спокойното му съществуване. Снощният срив в паметта… Прекъснатата връзка със Земята… Появата на светлинните… Тази атомна пушка… Чуждата воля, която подмолно се налагаше върху мислите и постъпките му…

Можеше ли да открие корените на чуждата намеса? Светлинките? Не, това беше прекалено просто. Тайната се криеше вътре в него. Атомната пушка беше само краят на някаква нишка. Атомната пушка… Той напрегна паметта си. Кога е виждал атомна пушка? Спомените се завъртяха в главата му като мътно, плъзгаво кълбо и изведнъж стремително започнаха да се проясняват, да се сипят като ливина. Първата му експедиция… Той излиза от кораба, облечен в скафандър. Наоколо се люлее прозрачна зеленикава мъгла, високи остри скали, разядени от ерозията, се издигат към зеленото небе. В ръката си държи атомна пушка. А как се чувствува в скафандъра? Това е негов въпрос към паметта, задава го мълниеносно, защото чувствува недоверие към спомените, които сега идват прекалено послушно. В скафандъра е приятно топло. Кислородът прониква в шлема с тихо съскане. А още? Някакви сенки играят в мъглата. А още? По-бързо! Как работи атомната пушка? Ядрен заряд… Квантов фокусатор… Глупости! Какъв е този квантов фокусатор? Силово поле… Глупости, глупости, глупости! Откъде идва мощността? Трябва да го знае! Тази атомна пушка не може да е възникнала просто така, от нищото!