Не разбираше защо с такава злоба търси слабото място в спомените си, но продължаваше да настоява на въпроса, като че го отправяше към някой друг, подследствен, изправен пред него. Паметта не можеше да отговори и под жестокия натиск трептеше, разпъваше се като тънка ципа, готова всеки момент да се скъса. Как работи квантовият фокусатор? На какъв принцип? Квантовият фокусатор работи… работи…
Що за идиотщина? Какъв квантов фокусатор? Каква атомна пушка? Нима изобщо съществува подобно оръжие? Няма! А с какво стреляше преди малко Дебора? Не, Дебора не е стреляла. Ето и върху камъка няма нищо. Но нали светлинките унищожиха пушката… Не са я унищожавали, защото изобщо не съществува!
Спомените му се изплъзваха. Грем се мъчеше да задържи остатъците от памет и в същото време машинално се приближи към Дебора, за да я поведе назад, към входа на къ…
3
…челото му се стичаха струйки пот. В бързината не беше наместил добре ремъците на раницата и едва сега усети, че протритите рамене го болят. Без да спира движението, вдигна ръце и премести ремъците по-навътре, към шията. Болката отслабна и товарът сякаш стана малко по-лек.
Краката му потъваха в плътния килим от лански листа и трябваше да стъпва внимателно, за да не се подхлъзне по стръмния склон. Изкачваше се с размерена крачка между дебелите, обрасли с мъх стволове на вековните дървета. Дебора беше изостанала малко по-назад и явно също беше изморена — черната й козина лъщеше от пот. Под сянката на високите корони на дърветата беше прохладно. Лъчите на обедното слънце не можеха да проникнат през тях и в гората цареше мек, зелен полумрак.
В паметта му отново имаше празнина. Но Грем не се тревожеше. Всичко се повтаряше. Спомените щяха да се появят веднага, щом ги потърсеше. Той насочи вниманието си към онова, което бе забравил, и веднага го откри.