След неуспешната стрелба на Дебора… Не, не е имало никаква стрелба… Добре, все едно. След появата на светлинките бе станало ясно, че не ще може да използува кораба си. Тогава си спомни за стария звездолет на Балт Троол, изоставен далече в равнините на юг. Странно… Беше уверен, че за първи път чува за този кораб. Не, навярно просто беше забравил. Разбира се! Баща му обичаше звездолета си и цял живот летя с него, докато се отказа от космическите експедиции и се настани окончателно на тази планета. Оттогава старият кораб стоеше забравен в степта. Грем криво се усмихна и поклати глава. Как можеше да забрави подобно нещо! Но тревогата му не отслабваше, защото някаква част от съзнанието продължаваше да държи на своето — той никога преди не е чувал за присъствието на друг кораб на планетата.

Дърветата оредяха, след малко съвсем изчезнаха и човекът и пантерата излязоха на стръмна алпийска ливада. До билото оставаше съвсем малко. Крачейки нагоре, Грем продължаваше да тегли прекъснатата нишка на спомените. И тъй, беше се сетил за изоставения кораб. Светлинките не му попречиха да приготви набързо раницата си и да напусне къщата. Тръгна нагоре, през гората, за да прехвърли планината и да започне дългото си придвижване към звездолета. Всъщност това беше всичко. Няколко часа изкачване го доведоха до върха на планината.

Тревата под краката му оредяваше, отстъпвайки място на изгладени от вековете бели камъни с причудлива форма, надупчени от снеговете и дъждовната вода. Насреща духаше сух, пронизващо студен планински вятър. Грем измина последните крачки до билото и се изправи на границата между двата склона. Планината сякаш разделяше света на две — от хоризонт до хоризонт. Далече наляво през хребета преливаше море от облаци и като сив водопад се спускаше надолу. Надясно се издигаше високият връх, увенчан със синкаво-бяла снежна качулка. Върхът нямаше име. Грем не обичаше да дава названия на каквото и да било. Имената са нужни за разговор, за общуване, но не и когато си насаме със своя свят.