Той постоя още малко така, взрян в стръмните хълбоци на непристъпния връх, сетне отклони погледа си. Долу се простираше равнина, също тъп гладка и позлатена от слънцето, както и онази, която всеки ден виждаше през прозорците на старата къща. Имаше само една разлика — широката река, която се виеше сред степта като път, построен от незнайни строители, които са ненавиждали правата линия.

— Да вървим, Дебора — каза Грем и тежко пристъпи надолу.

Отново ги посрещна гора — отначало възловати, изкривени от зимните бури дървета, после великански старци, с дънери по десет обхвата. В сянката на короните им никнеха млади, хилави издънки, устремени към далечната светлина. Вятърът беше изчезнал, тук бе спокойно и тихо, от земята се надигаше влажният аромат на гнила шума. На места черната планинска пръст беше разкаляна от подпочвена вода. Водата се срещаше в изобилие на този склон. През гората си пробиваха път надолу безбройни ручейчета, повечето от тях просто струйки вода, които ще потънат отново в земята, преди да успеят да пораснат. Но на няколко пъти срещнаха и по-големи потоци, завоювали правото на собствено корито в дълбоки дерета, полузатрупанн от стари съчки. Дебора прескачаше леко тези препятствия, докато Грем с мъка си пробиваше път през почернелите, преплетени клони.

Вече бяха изминали половината път надолу, когато спряха да обядват на една широка поляна край буйна планинска рекичка. Дебора самостоятелно се погрижи за себе си — измъкна от раницата месна консерва, отвори я с едно дръпване на пръстена и като се изтегна на тревата, блажено започна да дъвче.

Легнал на брега край висок папратовиден храст, Грем замислено гледаше към рекичката, без да объща внимание на нахапаната галета а ръката си. Прозрачните струи подскачаха по камъните, падаха в многобройни миниатюрни водопади и кипяха с хладна бяла пяна. По-настрани дъното беше покрито с чист пясък и из водата се въртяха дребни, почти прозирни рибки.