Внезапното бягство беше разклатило нещо основно в живота на Грем. За първи път той откриваше, че сега, без кораб и без връзка, всъщност се превръща в корабокрушенец на необитаем остров, разделен с десетки светлинни години от най-близките хора. Спокойната, самотна планета ставаше клопка и само старият кораб на баща му можеше да го измъкне оттук.

При мисълта за кораба изпита лека тревога. Очакваше паметта отново да му изневери. Но вместо това корабът се появи пред очите му — напълно реален, такъв, какъвто го бе видял преди няколко години. Огромно старомодно вретено от черен метал, подпряно върху дебели стабилизатори, насочило острия си връх към синьото небе. Грем отново преживя трепета, с които влезе в шахтата на подемника, и машината, издържала десетилетията престой под открито небе, послушно го издигна до люка. Мрачните коридори, в конто светеха само ръждивите аварийни светлини, посрещнаха неодобрително натрапника, облечен в несериозни шорти и шарена фланелка. Из въздуха се носеше неповторимата метална миризма на изоставена машина. Но корабът беше жив, той само дремеше, готов всеки миг да се подчини на командите и пронизвайки тънката атмосфера, да потъне в своята стихия.

„Така трябва да бъде и сега…“ — помисли Грем.

Спомените все пак го разтревожиха. Този път не със своето отсъствие, а с покорството, което проявяваха. Това не бяха просто спомени — времето сякаш се връщаше назад и Грем преживяваше търсения миг изцяло, с най-дребните подробности, с ароматите, звуците, образите и дори осезателните усещания. Още една странност за този необикновен ден… А не ставаха ли вече прекалено много?

Намръщи се, наведе глава и с изненада откри в ръката си недоядената галета. Не беше гладен. Хвърли галетата в реката, тя заплува по течението и рибките се стрелнаха от пясъчното дъно към пея.

Грем се изправи и започна да завързва раницата. Дебора се беше протегнала на слънце в средата на поляната. Очите й изглеждаха затворени, но тя виждаше всичко и умолително се обади: