— Какво означава това? — поиска да знае госпожа Фоли.

— Говоря за панаира и виенското колело и за онзи странен господин Кугър. Виенското колело се върти назад и го прави по-млад, не знам как се получава, а после той идва при вас като момче, но не му се доверявайте, защото щом пипне парите ви, ще се качи на колелото и ще се завърти напред, и отново ще стане на трийсет и пет, а момчето вече няма да го има!

— Лека нощ, Хенри Уолтърсън, и повече да не си стъпил тук! — изкрещя госпожа Фоли.

Вратата се затръшна. Питър и Ханк отново се озоваха под дъжда. Мокри до кости.

— Ама че си умник — изсумтя Питър. — Оплеска нещата. Ами ако ни е чул? Ако реши да дойде и да ни убие, докато спим, за да ни накара да млъкнем!?

— Няма да го направи — каза Ханк.

— Мислиш ли? — Питър хвана приятеля си за ръка. — Виж! Пердето от тюл в големия еркерен прозорец на трапезарията бе дръпнато. В розовата светлина се виждаше малкото сираче, размахваше заплашително юмрук към тях. Лицето му бе ужасяващо, зъбите — оголени, очите — изпълнени с омраза, устните му оформяха проклятия. Това продължи само секунда, после момчето изчезна. Пердето падна. Дъждът продължи да се излива върху къщата. Ханк и Питър бавно тръгнаха през пороя към домовете си.

На вечеря бащата погледна Ханк и каза:

— Няма да повярвам, ако не пипнеш пневмония. Господи, вир-вода беше! Каква е тази история с панаира?

Ханк ровеше пюрето си и от време на време хвърляше поглед към дрънчащите прозорци.

— Нали го знаеш онзи господин Кугър, директора на панаира?

— С розовия карамфил на ревера ли?

— Същият! — Ханк седна изправен. — Да си го виждал наоколо?

— Отседнал е на квартира при госпожа О’Лиъри, има стаичка в задната част. Защо?

— А, нищо — отвърна Ханк и лицето му пламна.

След вечеря звънна на Питър. Приятелят му се раздираше от кашлица от другия край на линията.