— Слушай, Пит! Всичко е ясно. Онова мазното сираче Джоузеф Пайкс има много хитър план какво да прави, след като докопа парите на госпожа Фоли.

— Какъв?

— Ще се мотае из града като шеф на панаира и ще си живее на квартира у госпожа О’Лиъри. Така никой няма да го заподозре. Всички ще търсят гадното момченце, а него няма да го има. А той ще си ходи преспокойно нагоре-надолу. Така никой няма да се сети нито за панаира, нито за нищо. Ще бъде странно, ако панаирът внезапно сгъне шатрите.

— Аха — с подсмърчане отвърна Питър.

— Така че трябва да действаме бързо — каза Ханк.

— Никой няма да ни повярва. Опитах се да разкажа на нашите, а те ми викат да не говоря глупости! — изстена Питър.

— Все едно, трябва да действаме още сега. Защо ли? Защото ще се опита да ни убие! Само ние знаем и ако кажем на полицията да го държи под око и че се промъква при госпожа Фоли в образа на сираче, няма да види покой. Обзалагам се, че ще опита нещо довечера. Затова ти казвам — среща след половин час при къщата на госпожа Фоли.

— Ох — измънка Питър.

— Да умреш ли искаш?

— Не — замислено отвърна Питър.

— Е, добре тогава. Чакаме се там. Бас държа, че ще видим как сирачето се измъква с парите и тича към панаира, докато госпожа Фоли спи. Приготви се. Чао засега!

— Млади човече — обади се баща му, след като Ханк затвори. — Никъде няма да ходите. Заминавате направо в леглото. Натам. — И насочи Ханк нагоре по стълбите. — А сега ми дай дрехите си. — Ханк се съблече. — Има ли други дрехи в стаята ти?

— Не, сър, всичките са в дрешника — печално отвърна Ханк.

— Добре — каза баща му, затвори вратата и я заключи.

Ханк остана да стои гол в стаята си.

— Ама че работа! — промърмори той.

— Скачай в леглото — нареди баща му от коридора.

Питър стигна при къщата на госпожа Фоли към девет и половина, скрит под огромен дъждобран и моряшка шапка. Стоеше като някакъв малък противопожарен кран, кихаше и тихо оплакваше съдбата си. Прозорците на горния етаж на къщата светеха топло. Питър изчака половин час, гледаше блестящите от дъжда нощни улици.