Накрая мокрите храсти зашумоляха и се мярна нещо белезникаво.

— Ханк? — попита храстите Питър.

— Да. — Ханк излезе на открито.

— Господи! — зяпна го Питър. — Та ти… ти си гол!

— Тичах през цялото време — каза Ханк. — Татко не ме пусна.

— Ще пипнеш пневмония.

Светлините в къщата угаснаха.

— Крий се! — тихо извика Ханк и се метна зад храстите.

Зачакаха.

— Пит — каза Ханк, — имаш панталони, нали?

— Разбира се — отвърна Пит.

— Е, нали си с дъждобран. Никой няма да разбере, ако ми ги дадеш.

Питър събу панталоните си без особен ентусиазъм. Ханк ги нахлузи.

Дъждът утихна. Облаците започнаха да се разкъсват.

След десетина минути от къщата се измъкна дребна фигура с голям хартиен плик, пълен с нещо.

— Той е — прошепна Ханк.

— Ето го! — викна Питър.

Сирачето побягна.

— След него! — извика Ханк.

Подгониха го през кестените, но сирачето бе много бързо; изкачи склона на дерето, прелетя през нощните улици на града, покрай разпределителната станция и фабриките и стигна до пустия панаир. Ханк и Питър изоставаха здравата — Питър се омотаваше в тежкия дъждобран, а Ханк беше замръзнал от студ. Шляпането на босите му крака отекваше из целия град.

— По-бързо, Пит! Не бива да му позволим да стигне виенското колело! Стане ли отново възрастен, нищо няма да докажем!

— Бързам! — Но Пит изоставаше все повече и Ханк продължи самичък в оправящото се време.

— Нъцки! — подразни ги сирачето и полетя като стрела напред, превърна се в сянка в далечината. И ето че изчезна сред шатрите.

Ханк спря на края на панаира. Виенското колело се издигаше нагоре и нагоре в небето, сякаш потъналата в мрак земя бе уловила огромна звездна мъглявина, която сега се въртеше напред вместо назад, а в една от черните кабини седеше Джоузеф Пайкс, горе, отстрани, долу, отстрани и пак горе, и се смееше на мъничкия Ханк долу, а ръката на дребния сляп гърбушко лежеше на лоста на ревящата черна машина, която караше колелото да се движи и движи.