Психиатърът на Роджър се оказа чернокож, всъщност тенът му наподобяваше цвета на кафе с мляко. Седяха лице срещу лице на столове с високи облегалки, на половин метър един от друг.

— Ще се постарая да направя интервюто максимално кратко и безболезнено — започна психиатърът. — Живи ли са родителите ви?

— Не, и двамата са мъртви. Баща ми почина преди две години, а майка ми — когато бях в колежа.

— С какво се занимаваше баща ви?

— Даваше под наем рибарски лодки във Флорида. — С половината от съзнанието си Роджър започна да описва пристана в Кей Ларго, където старецът държеше лодките, докато останалата част бе заета със самонаблюдението, което не преставаше двадесет и четири часа в денонощието. Дали показваше достатъчно раздразнение от задаваните му въпроси? Дали не прекаляваше? Дали беше достатъчно естествен? Или по-спокоен от нормалното?

— Видях жена ви — продължи психиатърът. — Изглежда много секси. Имате ли нещо против, че го споменавам?

— Не — наежи се Роджър.

— Някои бели не биха желали да чуят това от мен. А вие как се чувствате?

— Зная, че е секси — отвърна Роджър. — Точно затова се ожених за нея.

— Имате ли нещо против да направя още една крачка и да попитам как е в оная работа?

— Не, разбира се, че не — о, добре, по дяволите. Да, имам нещо против — отвърна Роджър разярено. — Предполагам, че е както и при другите. След като сме женени вече от няколко години.

Психиатърът се облегна назад, гледайки замислено Роджър.

— Във вашия случай, доктор Торауей, това интервю е до голяма степен формално. През последните седем години вие сте преминавали през тестове на всеки три месеца и всеки път резултатите са били в границите на нормалното. Във вашето досие няма данни за нестабилност и склонност към насилие. Нека само да ви попитам дали се притеснявате от срещата с президента.