Двамата с Аарон загрижено се завтекохме към Уилис.

— Уилис! Какво има?

— Всичко е наред. Добре. — Той отвори очи. Сълзи се стичаха по бузите му. Свали ръце. — Не искам да ви причинявам това, приятели. Но снощи…

— Снощи какво? — изплака Аарон.

— Снощи се присъединих към Анонимните алкохолици.

— Какво?! — изкрещя Аарон.

— Анонимните алкохолици. Включих се.

— Не можеш да постъпиш така с мен! — подскочи Аарон. — Нима не знаеш че си сърцето, душата, белият дроб и светлината на „Хасураи Продъкшънс“?

— Недей да смяташ, че не съм си го мислил — просто каза Уилис.

— Не ти ли харесва да си гений, Уили? — кресна Аарон. — Да аплодират бурно всяка твоя работа? Да бъдеш световноизвестен? Това не ти ли е достатъчно, че искаш да бъдеш и трезвен?

— Сега сме толкова знаменити — каза Уилис — и толкова добре приети, че това ме изпълва. Така съм изпълнен, че просто не ми остана място за пиене.

— Ами направи място! — викна Аарон. — Направи!

— Смешно, нали? — каза Уилис. — Навремето пиех, защото бях никой. А сега ако спра, цялото студио отива по дяволите. Съжалявам.

— Не можеш да прекратиш договора! — намесих се и аз.

Уилис ме изгледа, сякаш съм го намушкал.

— Не съм си и помислял да престъпвам договора. Но къде в него пише черно на бяло, че трябва да съм пиян, за да работя за вас?

Оклюмах. Аарон също оклюма.

— Разбира се, че ще продължа да работя за вас — меко завърши Уилис. — Но всички знаем, че няма да е същото.

— Уилис. — Аарон се стовари в стола си и след дълга и мъчителна вътрешна агония продължи: — Поне веднъж годишно?

— Обетът, господин Столиц. Нито капка никога вече. Дори за най-близките ми хора.