А заедно с тях имената на Аарон Столиц и Уилис Хорнбек се превърнаха в същински нектар по устните на критиците от цял свят.

Как успяхме да направим пет размазващи хита един след друг ли?

Ами по същия начин като първия.

След като приключвахме снимките, наемахме кинотеатъра „Самасуку“ за полунощ, хващахме Уилис, изливахме бутилка от най-доброто шери в гърлото му, връчвахме му ролките, пускахме прожекционния апарат и заключвахме вратата.

До разсъмване творбата ни биваше нарязана на парчета, разбъркана като някаква чудовищна салата, събрана отново, снадена, залепена с епоксидната смола на подсъзнателния гений на Уилис Хорнбек и готова да разтърси публиката в салоните за авангардно кино в Калкута и където си помислите. До края на незначителния си живот няма да забравя нощите, когато Уилис се тътреше сред бръмчащите, примигващи в тъмното машини, докато изгревът не изпълваше улиците със злато.

И какво си мислите, че продължи така, филм след филм, звяр след звяр, докато една вечер Аарон и Уилис не грабнаха Оскар за експериментално кино и след това всички заживяхме щастливо и карахме последни модели „Ягуари“ ли?

Не.

Бяха три славни, чудни, опияняващи години на върха на авангардната простащина. Но…

Един следобед, докато Аарон тихо тържествуваше над извлеченията от банковата си сметка, в стаята влезе Уилис Хорнбек и се обърна към големия изрисуван прозорец, гледащ към огромното студио на „Хасураи Продъкшънс“. Затвори очи, тихо се разрида, заудря се по гърдите и задърпа реверите на сакото си.

— Аз съм алкохолик. Пия. Аз съм един ужасен дебелак. Пиянствам. Поглъщам всичко. Чист спирт? Чудесно. Ментол? Защо не? Терпентин? Лак за дърво? Дайте го насам. Лакочистител? Става за гаргара. Затъналият в ром идиот Уилис Хорнбек, който не е виждал дневна светлина. Но вече всичко свърши. Обета! Дайте ми Обета!