— Аарон!

Погледнах надолу към развълнуваното море от блажени усмивки. Ето го, подскачащ, репортерът на „Манчестър Гардиън“. Там пък се надигаше на пръсти дребнавият и злобен критик от „Гринидж Вилидж Аванти“. По-нататък екзалтирано ръкопляскаха критиците на второразредни филми от „Сатърди Ревю“, „Нейшън“ и „Ню Рипъблик“. А накъде далеч, на самия бряг на развълнуваното море, лудешки подскачаха, смееха се и ръкомахаха журналистите от „Партизан Ревю“, „Сайт енд Саунд“, „Синема“… Множеството беше направо невъобразимо.

— Великолепно! — крещяха те. — Шедьовър! По-хубаво и от „Хирошима, моя любов“! Десет пъти по-добро от „Последна година в Мариенбад“! Сто пъти по-велико от „Алчност“! Класика! Гениално! Прави „Великан“ да изглежда на джудже! Господи, настъпи Новата американска вълна в киното! Как успяхте?

— Какво сме успели? — извиках аз, докато гледах как Аарон го разнасят за четвърти път из фоайето.

— Млъквай и се стегни! — Аарон плуваше сред океан от човешки глави и усмивки.

Примигнах. Неизвестно защо очите ми се напълниха със сълзи. И изведнъж забелязах как зад прозорчето на апаратната се надига някаква сянка с диво ококорени очи. Кинооператорът, все още с бутилка във вцепенените си пръсти, ахна надолу към всеобщото веселие, прокара пръсти по лицето си, сякаш да се увери, че все още е там, и потъна в сянката преди да успея да му извикам.

Когато най-сетне подскачащите джуджета и газели се умориха да беснеят, двамата с Аарон се озовахме на крака с думите:

— Най-великолепният авангарден филм в историята на киното!

— Целихме се високо — казах аз.

— Най-дръзкото операторско майсторство, най-чудесната режисура и монтаж, най-великият обратен сюжет, който съм виждал! — заговориха всички в един глас.

— Е, планирането си заслужаваше — скромно каза Аарон.

— Ще участвате във фестивала в Единбург, нали?