— Не — обърка се Аарон, — ние…

— … смятахме да го покажем на фестивала в Кан — прекъснах го аз.

Блясъкът на светкавиците утихна и подобно на торнадото, запратило Дороти в Оз, тълпата се обърна и тръгна навън, оставяйки след себе си купища покани за коктейли, интервюта и статии, които трябва да се напишат за утре, за следващата седмица или месец — само не забравяйте, не забравяйте!

Дворът опустя. От полусухата уста на някакъв сатир, изваян в стария фонтан в стената на театъра, капеше вода. След като известно време гледа втренчено в нищото, Аарон пристъпи напред и намокри лицето си.

— Кинооператорът! — изкрещя той. Внезапно се беше сетил.

Затичахме се нагоре и спряхме. Този път задраскахме по вратата като две малки гладни бели мишки.

След продължително мълчание отвътре се разнесе глас:

— Вървете си. Съжалявам. Не исках.

— Не си искал ли? По дяволите, отваряй! Станалото — станало — каза Аарон.

— Да бе — тихо каза гласът. — Вървете си.

— Не и без теб, миличък. Обичаме те. Нали го обичаме, Сами?

Кимнах.

— Обичаме те.

— Вие не сте с всичкия си.

Чу се дрънчене на тенекии и шумолене на настъпена лента.

Вратата се отвори.

Кинооператорът, човек в средата на четиридесетте, с кръвясали очи и ужасно лице с цвят на сварен рак, застана пред нас, разтворил длани, готов да бъде прикован на кръста.

— Хайде — прошепна той. — Пребийте ме. Убийте ме.

— Да те убиваме ли? Та ти си най-чудесното нещо, което ни се е случвало!

Аарон се хвърли напред и лепна една целувка по бузата му. Човекът отстъпи, размахал ръце, сякаш го беше нападнал рояк оси. Ломотеше несвързано.

— Ще оправя всичко както си беше — изплака той и се наведе да събира разпилените змии на лентата. — Ще намеря парчетата и…

— Спри! — извика Аарон.

Човекът замръзна.

— Не пипай нищо — продължи Аарон, вече по-спокойно. — Сам, запиши им реда. Имаш ли молив? Така, а сега ми кажи как се казваш?