Сравнявам гравюрата с реалността. Този път не е зле. Конят и мъжът не са на брега, но има малка лодка във водата. Положително не е същата лодка и не мога да кажа дали кара дърва за огрев, но и тя е достатъчна. Би било изненадващо да открия пълно съответствие. Лодката се отдалечава от мен. Розовината на разсъмването в небето се отразява в най-далечните води и в ивиците сняг по тъмното рамо на Фуджи. Лодкарят от гравюрата плава към брега. Шарон? Не, днес съм в по-весело настроение, отколкото бях в Ходогая. Лодката е прекалено малка за „Корабът на глупците“, прекалено бавна за „Летящият холандец“. „La navicella“. Да. „La navicella del mió ingegno“ — „малката лодка на моята мисъл“, на която Данте вдигнал платна към втория кръг — Чистилището. Фуджи тогава… Може би. Адът под небето горе, Фуджи между тях — станция по пътя, престой, терминал. Прилична метафора за поклонник, който би могъл да се пречисти. Подходяща. Защото съдържа както огъня и земята, така и въздуха, доколкото виждам над водата. Преход, промяна. Минавам.

Покоят е нарушен и мечтателността ми — прекъсната, когато лек самолет, жълт на цвят, връхлита над водата някъде вляво. След миг насекомното бръмчене на единствения му мотор достига до мен. Той бързо губи височина, плъзга се ниско над водата, после завива и се връща, като този път се завърта над брега. Щом стига до точката, в която минава най-близо до мен, забелязвам проблясък на отразена светлина от кабината. Леща? Ако е така, за мен е твърде късно да се скрия от питащите му очи. Ръката ми потъва в джоба на гърдите ми и измъква малък сив цилиндър. С нокът отхвърлям капачетата в края и го вдигам, за да погледна през окуляра. Миг да намеря обекта, втори — да фокусирам…