Бих могла да преживея остатъка от дните си на спокойния бряг на Орегон. Мястото не е лишено от възможности за удоволствия. Но май Рилке беше казал, че животът е игра, която трябва да играем, преди да сме научили правилата. Така ли правим? И има ли правила наистина?

Може би чета прекалено много поети.

Но нещо, което ми прилича на правило, изисква от мен да направя това усилие. Справедливост, дълг, отмъщение, защита — трябва ли да претегля всяко от тях и то да се окаже част от онова, което ме подтиква? Тук съм, защото съм тук, защото следвам правила — каквито и да са те. Разбирането ми е ограничено до последователността.

Неговото не беше. Той винаги можеше да направи интуитивно отклонение. Кит беше образован, учен, поет. Какво богатство! Аз съм по-дребна във всяко отношение.

Кокузо, пазителят на родените в годината на Тигъра, променя това настроение. Аз не го искам. Това не съм аз. Нека да е възпаление на стари рани, дори възобновяване на демиелитизацията. Но да не съм аз. И да свърши скоро. Сърцето ми е болно и причините ми са сериозни. Дай ми сили да се откъсна от тях, Ловецо в бамбука, господарю на онези, които са голи. Отнеси унинието, сглоби ме отново, изпълни ме със сила. Уравновеси ме.

Наблюдавам играта на светлината. Дочувам отнякъде детска песен. След малко започва да вали слаб дъжд. Нахлузвам пончото си и продължавам да гледам. Много съм уморена, но искам да видя как Фуджи ще се появи от мъглата, която се е надигнала. Пийвам вода и малко бренди. Остава само най-слабо очертание, Фуджи става призрачна планина от даоистка рисунка. Чакам, докато небето започва да потъмнява. Знам, че този ден планината няма да дойде при мен отново, и трябва да си намеря сухо място да спя. Това трябва да ми е за урок от Ходогая: придържай се към настоящето. Не се опитвай да си излъскваш идеите. Бъди достатъчно разумна, за да влезеш някъде, щом вали.