— Токът спря — констатирам, вдигам жезъла си и се обръщам да си тръгна. — Приятен ден.
Чувам я, че се обажда на момчето, за да провери електрическото табло.
Излизам от фоайето и посещавам тоалетната, където за всеки случай вземам таблетка. След това се връщам в малкото коридорче, пресичам го и напускам зданието. Бях приела, че това рано или късно ще се случи, така че не бях неподготвена. В този случай микроминиатюрната верига в жезъла ми беше достатъчна и макар че бих предпочела това да стане по-късно, може би за мен беше добре, че стана точно сега. След тази опасност се чувствам по-жива, по-бдителна. Това усещане, това познание ще ми е от полза.
То не ме достигна. Нищо не неправи. Основното положение е непроменено. Радвам се, че извлякох изгода на такава ниска цена.
И все пак искам да съм далече и на открито, където съм силна, а онова — слабо.
Крача в свежия ден, късче от живота ми е на планината по времето за закуска.
3. Планината Фуджи от Ходогая
Намирам място с преплетени борове близо до Токайдо и спирам да погледна Фуджи измежду тях. Пътниците, които преминават през първия час на моето бдение, не приличат на пътниците на Хокусай, но няма значение. Конят, паланкинът, сините дрехи, големите шапки са изчезнали в миналото и за вечни времена пътуват вече само на гравюрата. Търговец или благородник, крадец или прислужник — решавам да гледам на тях така или иначе като на поклонници, стига само да са във, през или вън от живота. Моята болнавост, бързам да кажа, може да бъде извинена, тъй като имах нужда от допълнително лечение. Сега обаче съм се стабилизирала и не знам дали медикаментите или медитацията са причината за моята повишена проницателност във финеса на светлината. Фуджи почти се движи в полезрението ми.