Поклонници… Не забравям скитанията на Мацуо Башо, който казва, че всички ние сме пътници във всеки миг от живота си. Спомням си също размишленията му за лагуните Мацушима и Кисагата — първата притежава ободряваща красота, втората — красотата на ридаещо лице. Разсъждавам над вида и израженията на Фуджи и съм объркана. Печал? Покаяние? Радост? Възторг? Те се мяркат и отминават. Липсва ми гениалността на Башо, за да ги уловя в една-единствена характеристика. И дори той… Не знам. Себеподобните си говорят помежду си, но словото трябва да стигне до отсрещния. Очарованието винаги съдържа известно отсъствие на разбиране. В този момент е достатъчно и да гледаш.

Поклонници… Мисля също за Чосър, докато гледам гравюрата. Неговите пътешественици са си прекарвали добре. Разказвали са си един на друг мръсни историйки, небивалици и приказки с поука накрая. Те са яли, пили и са се шегували един с друг. Кентърбъри е тяхната Фуджи. Празнували са по пътя. Книгата свършва, преди да са пристигнали. Удобно.

Не съм кучка без чувство за хумор. Напълно е възможно Фуджи наистина да ми се присмива. Ако е така, много бих искала да се присъединя към нея. Наистина не харесвам настроения като това и късче мечтателно прекъсване би ми дошло добре, стига да се представи подходящ обект. Дори най-сериозните загадки на живота не могат да работят на пределна скорост през цялото време. Щом те имат почивки, и аз искам. Може би утре…

По дяволите! За присъствието не подозират ни най-малко, иначе епигонът нямаше да дойде. Все пак бях много внимателна. Подозрението не е увереност и съм сигурна, че действията ми бяха достатъчно бързи, за да не успеят да се потвърдят. Сегашното ми местопребиваване е извън достъп, пък и не може да бъде научено. Бях се оттеглила в изкуството на Хокусай.