„Лилиите в полето!“

ДЕНАМ!

„Казах лилиите…“

Хората го изгледаха смаяно.

— Извикайте кондуктора!

— Този човек е полуд…

— Станция Ноул Вю.

Влакът спря със свистене.

— Станция Ноул Вю — вик.

ДЕНАМ — шепот.

Устните на Монтег едва се движеха: „Лилиите…“

Вратата на вагона се отвори със съскане. Монтег стоеше неподвижен. Вратата въздъхна, започна да се затваря. Едва тогава, крещейки безмълвно той се хвърли напред, разблъска другите пътници и в последния миг се измъкна през затварящата се врата. Не се качи на ескалатора, а се втурна нагоре по облицованите с бели плочки тунели, защото искаше да чувствува, че краката му се местят, че ръцете му се движат, че дробовете му се свиват и отпускат, че гърлото му пресъхва от допира с въздуха. Зад него се носеше ехото: ДЕНАМ! ДЕНАМ! ДЕНАМ! Влакът изсъска като змия и изчезна в дупката си.

— Кой е?

— Монтег!

— Какво искате?

— Отворете ми!

— Нищо не съм направил!

— По дяволите, сам съм!

— Заклевате ли се?

— Кълна ви се!

Вратата бавно се отвори и Фейбър се показа на входа. На светлината той изглеждаше много стар, много немощен и много изплашен. Старецът имаше вид като че ли дълго време не беше излизал от дома. Не се различаваше много от белите измазани стени на къщата. Кожата на лицето и устните му беше бяла, косата му беше бяла, бледосините му очи бяха избелели. После погледът му се спря върху книгата, която Монтег носеше под мишницата си, и той престана да изглежда така стар и така немощен. Страхът му постепенно премина.