— Искате да подхвърлим книгите в къщите им, да дадем сигнал за тревога и после да гледаме как изгарят къщите на пожарникарите, така ли?

Фейбър вдигна вежди и погледна Монтег, като че ли виждаше непознат.

— Аз само се пошегувах.

— Ако смятате, че си заслужава, да опитаме, но бих искал да имам вашата дума, че това ще помогне.

— За такива неща не може да се даде гаранция! В края на краищата дори навремето, когато разполагахме с всички желани книги, пак търсехме най-високата скала, за да се хвърлим. Но ние наистина трябва да наберем сили. Наистина са ни нужни знания. И може би след хиляда години ще започнем да търсим по-ниски скали. Книгите съществуват, за да ни напомнят какви магарета и глупаци сме. Те са като преторианската гвардия на Цезар, която сред грохота на парада му шепнела: „Цезаре, помни, че си смъртен!“ Малцина от нас имат възможност да отидат навсякъде, да разговарят с всекиго, да опознаят всички градове в света; ние нямаме нито време, нито пари, нито чак толкова много приятели. Нещата, които вие търсите, Монтег, съществуват на света, но обикновеният човек може да опознае деветдесет и девет на сто от тях единствено посредством книгите. Не искайте никакви гаранции. И не разчитайте, че спасението е в едно-единствено нещо, било то човек, машина или библиотека. Помогнете и вие колкото можете, а ако вземете да се давите, поне ще умрете със съзнанието, че сте заплували по посока на брега.

Фейбър стана и започна да крачи из стаята.

— Е, и? — попита Монтег.

— Напълно сериозен ли сте?

— Напълно!

— Това е коварен план, казвам ви го направо. — Фейбър нервно погледна към вратата на спалнята си. — Пожарните станции из цялата страна да изгорят, да бъдат унищожени като огнища на предателство. Ей богу! Саламандърът да разкъса собствената си опашка.

— Аз имам списък с адресите на пожарникарите из цялата страна. Ако създадем някаква подмолна…

— Лошото е, че не можем да се доверяваме на хората. Кой ще запалва пожарите — вие, аз и още кой?