— Няма ли професори като вас, бивши писатели, историци, лингвисти?…

— Те или са мъртви, или са много стари.

— Колкото са по-стари, толкова по-добре; никой няма да им обръща внимание. Признайте си, че познавате десетки такива хора!

— О, вземете само актьорите! Мнозина вече дълги години не са играли пиесите на Пирандело, Шоу или Шекспир, защото в тези пиеси се проявява прекалено голямо разбиране на живота. Бихме могли да се възползуваме от техния гняв. Бихме могли да се възползуваме и от основателния гняв на историците, които вече четирийсет години не са написали нито ред. Наистина бихме могли да основем курсове, за да учим хората да четат и мислят.

— А защо не?

— Защото това е нищо. Цялата ни култура е простреляна в гърдите. Скелетът й трябва да бъде претопен и излят наново. Господи, това не е така просто, както да вземеш книга, която си захвърлил преди половин век. Не забравяйте впрочем, че все по-рядко се случва на пожарникарите да горят книги. Хората престанаха да четат по свое собствено желание. От време на време вие устройвате по някое цирково представление, вдигате във въздуха сгради и тълпите се трупат, за да наблюдават красивото зрелище на пожара, но това всъщност е само някаква жалка интермедия, която едва ли е нужна, за да бъдат държани хората в подчинение. Вече тъй малко хора се бунтуват. А повечето от тях, като мен, лесно се плашат. Можете ли да танцувате по-бързо от Белия клоун, да крещите по-силно от „фокусника“ и от „семействата“ на телевизионните екрани? Ако можете, ще си пробиете път, Монтег. Във всеки случай вие сте луд. Хората наистина се забавляват.

— Да, самоубиват се! Убиват!

Докато говореха, чуваха ескадрила бомбардировачи, която летеше на изток, но едва сега двамата мъже млъкнаха и се вслушаха, чувствувайки как грохотът на реактивните мотори ги разтърсва целите.

— Търпение, Монтег. Нека оставим войната сама да изключи копчетата на „семействата“. Нашата цивилизация се разпада на съставните си части. Стойте настрана от центрофугата.