— Разбираш ли, Рейчъл, стига да нямаш основателна причина да мислиш, че ти изневерява, аз не бих искала да си правиш прибързани заключения. Всъщност ти предлагам да стъпиш здраво на земята и…

Рейчъл се изкикоти, докато Оливия нанасяше последния щрих от съвета си:

— … Да помниш, че всяка вечер той се връща при твоите крака, искам да кажа, при теб.

Началните нотки на радиосигнала на шоуто в слушалките й прозвучаха като отменяне на смъртна присъда от губернатора. Оливия се наведе към микрофона за последен път и произнесе със запазената си фраза за финал:

— Аз съм доктор Оливия Мур, която ви напомня да живеете живота си… на живо.

Оливия свали слушалките и събра разпилените по масата листа. В контролната зала отвъд стъклената преграда виждаше, че и Даян прави същото.

Оливия отвори вратата, която ги разделяше, и промуши глава в стаята.

— Добра работа свърши днес, Ди. Благодаря. — Светкавичният оглед на стаята не констатира наличието на обвивки от бонбони, нито трохи от бисквити. Обичайната миризма на кексчета отсъстваше. — Нова диета?

— Да. Току-що я започнах. Мога да ям всичко, освен пица.

— Така ли? — повдигна вежди Оливия. Продуцентката й се отнасяше към яденето и диетите с еднакъв ентусиазъм.

— Днес мога да изям десет зелени маслини, пет парчета пикантен колбас, парче сирене и колкото мога да поема аншоа.

— Леле! — Оливия се помъчи да не трепне.

Нямаше време за лекции относно актуални диети или за поредния опит да убеди Даян да потърси емоционалната причина за отношението й към храната.

Ако побързаше, щеше да стигне точно навреме за обяда с репортерката на „Атланта Лейджър“. Тя помаха и се измъкна през вратата към коридора, където я чакаше секретарката на изпълнителния директор.

— Здрасти, Оливия. Хареса ми разговорът за краката. Ти Джей помоли да се отбиеш в кабинета му на тръгване.

— Не може ли да го отложим за друг път, Анна? Имам по-малко от двайсет минути, за да стигна за едно интервю.